Политически изследвания Брой 1, 2008

В съвременния свят, особено в света на политическите отношения, много явления имат комплексна същност, олицетворяват множественост от същности и форми, които политическата теория трудно обхваща в категорични, обобщаващи и точни дефиниции. Това се отнася особено за политическите идеологии и движения, много от които възникват спонтанно, вследствие на харизматично въздействие на също така случайно появили се личности, отразяват временни настроения и нагласи в специфични исторически и политически ситуации.

Популизмът сe използва днес единствено като етикет за политическо заклеймяване. Той сe използва за етикетирането на политическа партия или лидер, които се обвиняват, че дават неизпълними обещания, че подлъгват избирателите, че привличат гласоподаватели с нечестни методи, че не са надеждни политически актьори, на които може да се има доверие и с които може да се преговаря. “Популистки” е синоним сега за много неща: лъжовен, подвеждащ, евтин, параден, елементарен, опростителски. Все повече напоследък “популистки” се използва за обозначаването на крайните, екстремистките политически стратегии, които апелират към “народа” и го противопоставят на “елита”, “политиците”, “партиите” 1. В някакъв смисъл днес “популизъм” се използва в България със същата цел да се дискредитира политическият противник, както след 1945 се е използвал етикетът “фашист”, а след 1989 г. – етикетът “комунист”.

Понятието „популизъм” в Източна Европа обикновено не се използва еднозначно. Понякога с него се описва един процес на „връщане назад” (backsliding) спрямо достиженията на либералната демокрация в региона преди голямото присъединяване към ЕС (2004 г.)1. Понякога под популизъм се разбира възникването и възходът на националистически или дясно радикални партии, или пък просто доминацията на партии, организирани около харизматични лидери2. Почти всички автори, които са писали за източно европейския популизъм, отчитат анализа на Кас Муде3, според който става дума за идеология, която противопоставя „народа” като цяло на (корумпирания) политически елит4. И трите посочени употреби на понятието всъщност не са взаимно изключващи се: те поставят различни акценти по отношение на сходни комбинации от фактори. Тези фактори могат да бъдат разделени на три основни групи. Идеологически фактори: политическата надпревара се измества от социално-икономическата област към областта на идентичностите (групови, народни, личностни) и моралния интегритет. Основните политически играчи не се различават по своите програми в икономиката и социалната политика, а се състезават най-вече на символната плоскост на национал патриотизма или пък се стремят да се представят за по-малко корумпирани от своите опоненти. В резултат на това отместване, традиционното различие между ляво и дясно или престава да работи, или придобива нов смисъл. Например в Унгария левицата е може би по-пазарна и по-малко етатиска от десницата (макар че консенсусът по основни икономически политики е значителен): това, което основно различава десните Fidesz от социалистите и свободните демократи, е неприкритият национализъм и прикритата ксенофобия и анти семитизъм на първите5.

В годините на преход към демокрация партийните предпочитания в България се оказаха един особено динамичен компонент, определящ до голяма степен характера и особеностите както на формиращата се партийна система, така и на развитието на процесите в зараждащото се гражданско общество. Вече близо двадесет години след началото на демократичните промени политическите партии и партийната система в България показват ниска степен на консолидация, стабилност и предвидимост. Материален израз на това са нарастващото недоверие към партиите и политическия елит от страна на гражданите; увеличаването на процента на негласуващите по време на избори; засилването на популисткия дискурс в обществото и появата на нови популистки партии, които печелят електорална подкрепа.

С термина популизъм се обхваща твърде широк спектър от политически актьори и твърде голямо разнообразие от политики, за да може той да бъде възприет и тълкуван в определени строги рамки. Действително, използван като обозначителен маркер за „народники” в Русия от 19 в., както и неподдаващите се на класификация режими от т.нар. Трети свят, с харизматични водачи и в същото време като характеризиращ например предишното управление на Берлускони, терминът ни дава една твърде голяма широта на границите, в които могат да бъдат вместени твърде много организации и партии от иначе стабилните либерални демокрации. И ако това е популисткият Zeitgeist, за който Кас Муде говори, то изглежда България е съвсем в духа на своето време, макар и в определена „патология”1, отвъд разбирането за популизма като идеология.

Терминът “символ” е гръцки. В свободен превод означава “предмет или образ, създадени от хората, за да отразяват някаква изключително важна представа в човешкото съзнание”. Чрез своите символи личностите се опознават и разграничават от “другите”. Важното значение на символа е отредило и изключителната грижа, която обществата полагат за неговата защита и съхранение. Достатъчно е да припомним, че в името само на един символ – “християнския кръст”, през средновековието са проведени шест грандиозни кръстоносни похода до гроба Господен в Ерусалим.

Мнозина смятат протестантските доктрини за съпротивата за носители на метежния дух на консилиаризма 1. Поради това опитите за аргументирано посочване на римското право като първоизточник на тези доктрини изглеждат на пръв поглед ексцентрични и обречени на неуспех. Под “римско право” през Средновековието и Ренесанса се разбира преди всичко най-голямото постижение на византийската юридическа и поли- тическа мисъл – Corpus iuris civilis (Сборник по гражданско право)2, изготвен по заповед на Юстиниан I (527-65 г.)3. Чрез него през XII в. до западноевропейските юристи достигат идеите на римските и византийските правници. В тази статия изследвам основанията за това римското право да се разглежда като източник на идеите за съпротивата през Средновековието и бунтовните доктрини на реформаторите.

Ето, в рамките на съвсем кратък период след „Кризата на публичния мениджмънт” на професор Ставрев колегията от специалност „Публична администрация” в Софийския университет се представя с още един най-нов основополагащ труд. Този път става дума за изследване, което е в голяма степен противоположно и по метод, и по теоретична основа, и по своя апел от предходното.