Bulgarian

The article deals with the history of the emergence of the vice-president institution in the Bulgarian constitutional model, the motives for its creation, as well as its functions and specifics. The position of the author is that this institution in a parliamentary system and devoid of own functions is unnecessary. The role of the vice presidential candidates in election campaigns is also being monitored.

The article discusses the election process in Bulgaria in 2016. It is conditionally divided into two parts. The first is related to legislative changes that take place in the middle of the year, while the second examines the results of these changes that occur in the form of electoral violations and irregularities between the promulgation of the election date until the final outcome of the vote. This approach shows the existence of connection between the individual events as often irregularities in the election process are caused by changes in the electoral legislation.

Поредната книга, която разглежда прехода, би коментирал някой. И наистина е поредната, но за разлика от предшестващите „Българският парламент и преходът” идва след края на онзи оспорван отрязък от родната история, наречен „преход” и е специфична книга. Специфична с подхода си на изследване, специфична с гледните точки на авторите, специфична в появата си 20 години след нейното контекстуално раждане. Да, в действителност нейното раждане е започнало преди поне 20 годи- ни. И може би именно този сериозен период на отлежаване и на трупане на авторови наблюдения я прави изследване, различно от досегашните в българската политология. Сигурно не е случайно, че тя се появява няколко години след заклинанията, че преходът е приключил. Тази книга не би била възможна без, макар и само неколкогодишно, времево и ми- словно отдалечаване от обраслото със смисли понятие „преход”.

Модерното време в международните отношения започва с Вестфалския конгрес, поставил края на Тридесетгодишната война през 1648 г. Тогава за първи път в международното право се утвърждава принципът на уважение на суверенитета на държавите. Оттогава насетне историята на международните отношения е история на взаимодействието на суверенни държави, които се признават взаимно, независимо дали поддържат мирни отношения, или са в състояние на война. Също така модерните държави следват своите интереси и могат да не се съобразяват с интересите на другите държави. Това означава, че суверенитетът ще е съпътстван и от висока конфликтност.

Под това интригуващо заглавие авторът – доц. Румен Кънчев, прави сериозен анализ на геополитическите амбиции на Русия в началото на ХХI век. Отговорът на този въпрос изглежда лесен за хора, теоретично неизкушени и непопадали в посткомунистическите реалности. А защо Русия изобщо трябва да следва западния модел на демокрация е най-логичният контравъпрос.

В съвременния свят, особено в света на политическите отношения, много явления имат комплексна същност, олицетворяват множественост от същности и форми, които политическата теория трудно обхваща в категорични, обобщаващи и точни дефиниции. Това се отнася особено за политическите идеологии и движения, много от които възникват спонтанно, вследствие на харизматично въздействие на също така случайно появили се личности, отразяват временни настроения и нагласи в специфични исторически и политически ситуации.

Популизмът сe използва днес единствено като етикет за политическо заклеймяване. Той сe използва за етикетирането на политическа партия или лидер, които се обвиняват, че дават неизпълними обещания, че подлъгват избирателите, че привличат гласоподаватели с нечестни методи, че не са надеждни политически актьори, на които може да се има доверие и с които може да се преговаря. “Популистки” е синоним сега за много неща: лъжовен, подвеждащ, евтин, параден, елементарен, опростителски. Все повече напоследък “популистки” се използва за обозначаването на крайните, екстремистките политически стратегии, които апелират към “народа” и го противопоставят на “елита”, “политиците”, “партиите” 1. В някакъв смисъл днес “популизъм” се използва в България със същата цел да се дискредитира политическият противник, както след 1945 се е използвал етикетът “фашист”, а след 1989 г. – етикетът “комунист”.

Понятието „популизъм” в Източна Европа обикновено не се използва еднозначно. Понякога с него се описва един процес на „връщане назад” (backsliding) спрямо достиженията на либералната демокрация в региона преди голямото присъединяване към ЕС (2004 г.)1. Понякога под популизъм се разбира възникването и възходът на националистически или дясно радикални партии, или пък просто доминацията на партии, организирани около харизматични лидери2. Почти всички автори, които са писали за източно европейския популизъм, отчитат анализа на Кас Муде3, според който става дума за идеология, която противопоставя „народа” като цяло на (корумпирания) политически елит4. И трите посочени употреби на понятието всъщност не са взаимно изключващи се: те поставят различни акценти по отношение на сходни комбинации от фактори. Тези фактори могат да бъдат разделени на три основни групи. Идеологически фактори: политическата надпревара се измества от социално-икономическата област към областта на идентичностите (групови, народни, личностни) и моралния интегритет. Основните политически играчи не се различават по своите програми в икономиката и социалната политика, а се състезават най-вече на символната плоскост на национал патриотизма или пък се стремят да се представят за по-малко корумпирани от своите опоненти. В резултат на това отместване, традиционното различие между ляво и дясно или престава да работи, или придобива нов смисъл. Например в Унгария левицата е може би по-пазарна и по-малко етатиска от десницата (макар че консенсусът по основни икономически политики е значителен): това, което основно различава десните Fidesz от социалистите и свободните демократи, е неприкритият национализъм и прикритата ксенофобия и анти семитизъм на първите5.

В годините на преход към демокрация партийните предпочитания в България се оказаха един особено динамичен компонент, определящ до голяма степен характера и особеностите както на формиращата се партийна система, така и на развитието на процесите в зараждащото се гражданско общество. Вече близо двадесет години след началото на демократичните промени политическите партии и партийната система в България показват ниска степен на консолидация, стабилност и предвидимост. Материален израз на това са нарастващото недоверие към партиите и политическия елит от страна на гражданите; увеличаването на процента на негласуващите по време на избори; засилването на популисткия дискурс в обществото и появата на нови популистки партии, които печелят електорална подкрепа.

С термина популизъм се обхваща твърде широк спектър от политически актьори и твърде голямо разнообразие от политики, за да може той да бъде възприет и тълкуван в определени строги рамки. Действително, използван като обозначителен маркер за „народники” в Русия от 19 в., както и неподдаващите се на класификация режими от т.нар. Трети свят, с харизматични водачи и в същото време като характеризиращ например предишното управление на Берлускони, терминът ни дава една твърде голяма широта на границите, в които могат да бъдат вместени твърде много организации и партии от иначе стабилните либерални демокрации. И ако това е популисткият Zeitgeist, за който Кас Муде говори, то изглежда България е съвсем в духа на своето време, макар и в определена „патология”1, отвъд разбирането за популизма като идеология.

Терминът “символ” е гръцки. В свободен превод означава “предмет или образ, създадени от хората, за да отразяват някаква изключително важна представа в човешкото съзнание”. Чрез своите символи личностите се опознават и разграничават от “другите”. Важното значение на символа е отредило и изключителната грижа, която обществата полагат за неговата защита и съхранение. Достатъчно е да припомним, че в името само на един символ – “християнския кръст”, през средновековието са проведени шест грандиозни кръстоносни похода до гроба Господен в Ерусалим.

Мнозина смятат протестантските доктрини за съпротивата за носители на метежния дух на консилиаризма 1. Поради това опитите за аргументирано посочване на римското право като първоизточник на тези доктрини изглеждат на пръв поглед ексцентрични и обречени на неуспех. Под “римско право” през Средновековието и Ренесанса се разбира преди всичко най-голямото постижение на византийската юридическа и поли- тическа мисъл – Corpus iuris civilis (Сборник по гражданско право)2, изготвен по заповед на Юстиниан I (527-65 г.)3. Чрез него през XII в. до западноевропейските юристи достигат идеите на римските и византийските правници. В тази статия изследвам основанията за това римското право да се разглежда като източник на идеите за съпротивата през Средновековието и бунтовните доктрини на реформаторите.

Ето, в рамките на съвсем кратък период след „Кризата на публичния мениджмънт” на професор Ставрев колегията от специалност „Публична администрация” в Софийския университет се представя с още един най-нов основополагащ труд. Този път става дума за изследване, което е в голяма степен противоположно и по метод, и по теоретична основа, и по своя апел от предходното.